Това заглавие предизвика доста еднозначни овации с появата си. Въпреки това ще е тъжно, ако наистина го приемем за Ренесанс в Британското кино. Просто ме плаши идеята, какво точно просвещение ще последва. 

Както винаги се оказах щастливо неподготвен за филма. Издирих го предимно заради добри рецензии, без дори да си дам сметка че е за една от най-любимите ми групи - Joy Division. Името се споменаваше между другото, но дори не ми хрумна че толкова скоро след  24 Hours Party People,  някой ще се върне към тази малко или много екзотична за майнстрийма тема. Joy Division е една от групите които наистина харесвам на ниво ДНК. Родителите ми никога не са слушали музиката на 80-те. За мен тя също беше откритие при това от 90-те, след като цяло едно детство редувах траш с дет. Не мога да си обясня защо така еднозначно и генерационно реагирам на музика при положение че със сигурност не съм от това поколение. Все пак факт. А тя, във всичкото си разнообразие започва в края на 70-те с Joy Division.

Обратно на филма. За да напишат толкова хора хубави неща за него, очевидно таква има. На първо място това е невероятното усещане за автентичност. Изпълненията на сцена изглеждат почти документални. Визията е също ужасяващо реалистична и богата. За това допринася и удачният кастинг. Предполагам, че обяснението се крие във факта, че режисьора на филма, Антон Корбийм,  е познавал добре групата, дори е снимал техни клипове. На няколко места ме подразни единствено очевидността на около очната линия на Ян Къртис, която трябваше да засили драматизмът на и без това черно-белият филм. Все пак малък проблем. Оттук надолу само големите.

Филмът е направен по автобиографичната книга на Деби Къртис, недостатъчно обичаната жена на Ян Къртис и историята съответно е малка и битова. Ян се разкъсва между нея, щипките й за пране и пеньоара й и свободомислещата и екзотична белгийка Аник. Като морално същество, кърви прекрасна музика в процеса и накрая се самоубива. Деби е тотална жертва. За щастие Корбийм се отнася с достатъчно уважение към Ян и Аник и те също са нещо като жертви на черно бялата реалност на периода, така че филма е всъщност мнооого тъжен. Позволявам си да го разкажа, защото историята е позната и биографична и едва ли развалям нечии съспенс. Всъщност точно същата година (2007) излезе и Walk the Line  в която друг музикант по подобен начин се унищожаваше между две жени. Нещата там се развиха по-щастливо и Джони Кеш доживя дълбока старост отнемайки на не по-малко безмисления филм последния шанс за драматичен финал.

Филмът всъщност е точно безмислен. От всички възможни гледни точки към едно от най-големите съвременни музикални явления той избира тази на Деби. Без да подценявам личната й трагедия, тя не е по-никакъв начин интересна - както с оригиналност, така и по-специална дълбочина. Една мини гръцка драма в която героя допуска фаталната грешка да пожелае неподходяща жена. Увлича в грешката си и Деби, която не успява да разчете добре неговите демони и като една добра жена продължава безмислено да се бори да задържи мъж, който не разбира и не може да разбере до самият му тъжен край. Глупаво трагично и напълно възможно, дори извън контекста на дарк уейв сцената.

За разлика от Control, 24 Hours Party People фокусира върху перспективата на Тони Уилсън, ексцентричният продуцент на Joy Division и на New Order, продължението на Joy Division след смъртта на Ян Къртис. Тази гледна точка на музикалният журналист от BBC втурнал се в пулсиращия живот на Манчестърската музикална сцена е много по-благодатна. Тук смъртта на Къртис присъства като един от митовете на епохата, една от горчивите страни на това лудо и пълно с творчество време, което увлича и сетивата на зрителя, дори и неподготвен за шеметния сблъсък със стотици имена на хора, групи, лейбъли, заведения...  

Не искам да отправям общ упрек към филмите, които демитологизират някоя известна личност и ни запознават с нейните битови драми. Примера ми е напълно конкретни - в случая с Control, това е лошо решение, или поне лошо изпълнено.