Винаги съм мислил, че Pиre Lachaise се намира някъде между Перла 5 и Перла 7. Неграмотността ми и факта, че не съм снимал отдавна не успяха да ме спънат. Снимките са супер! Най-вече заради времето, което услужливо, тъжно и гробищно капеше. Груфти ерата мина, а за почитателите на Джим Морисън - гроба не е кой знае колко впечатляващ. Все пак препоръчвам на всеки, който се окаже за няколко дена в Париж да отдели час/час и половина за разглеждане. Тук на квадратен метър има повече паметници отколкото където и да е в града. + атмосфера.

 
Не бих коментирал подобно заглавие, ако то не бе станало повод за сладка тръпка в дискурса за новото българско кино. Тъжната диагноза обаче остава потръпване на крайник след безпаметен запой. Парите и престижът наливани от предишния режим  в рахитичното гърло на индустрията секнаха. Пресъхнаха и мечтите за добри времена някога тогава, когато интелектуалците ще тичат весели и нецензурирани, като колегите си от въобразения запад.  
Киното, макар и в жалко състояние е живо и има нужда да разказва истории от пиянските си маси:   –        Той няма пишка. Сестра му взела ножица и услужливо я отрязала когато техните и обяснили, че тази висулка е останала по погрешка след раждането. В Русия.  –        Шофьорът набил спирачки. Лист ламарина отлетяла от камиона и отрязала главите на ударничките от текстилния завод, които си правели косите за 8 май в близък фризьорски салон. В Лом. –        Изкуственото му око често падало. Особено когато се боксирал. –        Наял се с боб и зеле. Пил бира. Жена му му вързала очите за да го изненада за рожедния ден. Той не издържал и пърдял, пърдял, пърдял. Изненадата били всичките му приятели на същата маса, на която с вързани очи пърдял. Затова му викали рендето, вече. –        Народната артистка свалила гащи да пикае на ски пистата. Ските тръгнали. Счупила глезен. Срам.   Тези истории блуждаят из филма като гъстата течност между обелките в забравена кофа.   Разбира се всяка маса има нужда от герои. Те са редуцирани до прякори, съдбата на всеки удобно се побира в пияна уста.   Разбира се има и главен герой. Той е концентратът на всички пиянски истории. Баща му е бил в Чуждестранния легион. Той в затвора. Бие се най-добре от всички в триъгълника Ючбунар-Банишора-Коньовица. Чука се като бог. Прочел е всички книги. Кандид включително. Има лирична страна. Има диамант. Има татуирана вагина под мишницата. Мрази неправдите и най-вече сипе клишета зад кадър. Това празно боботене би съсипало дори сносен филм. На пиянски маси обаче хората просто не се изслушват. Сцените се мажат една върху друга, опитвайки се да се надкрещят в брилянтността си. Музиката към филма също. Тя е почти толкова дразнеща и претенциозна, колкото басовия глас на Молеца.   Жените са очевидно гадни. Като богомолки. Чудесна фиксация за пиянска глава. Изплува, като по часовник на всеки четвърт час действие. Доста приятната секс сцена (мацката е наистина готина) е болезнено монтирана за филмче от Енимъл планет в което богомолки ядат мъжки глави. Алкохолът лесно превръща клишетата в бисери, а за да си сигурен че ще бъдеш чут на маса, трябва да ги повтаряш и провлачваш често. Тъжното е ако не всички са пияни, но тази хипотеза не е адресирана във филма.   Ролята на социалистическата реалност в целия филм е доста маркетингова. Един сносен режисьор поставя действието в исторически период или за да го проблематизира, или просто да го използва за фон. Тук има всеядни заявки и в двете посоки, разбира се безсилни, като самия филм. Но пък има гъдел. Колкото за трейлърче или плакатче. Логиката на пиянската маса работи и тук. Много от елементите й остават соц елементи, дори чисто генерационно.   Не искам да бъда разбиран погрешно. Всяка кинематография произвежда и такива филми. Винаги се намират режисьори, които са достатъчно уверени в способността да пакетират парадоксите разказвани на пиянски маси с голямото изкуство. Да ги стилизират като филм ноар, да сложат един разказвач от роман на Чандлър, да извадят гръбнака на някой наскоро нашумял филм, като "Огън в кръвта", наример и да нанижат перлите на разказа си на тази ракета носител. Нелоша рецепта за B movie.

Този подход можеше и да сработи и коментарите за автоиронията на филма от положителните критики да са заслужени. Можеха, ако през цялото време нямах лепкавото чувство, че филма ме кани да седна на неговата маса.

Като говорим за древни градове, винаги има и по-древни от Рим. Например Атина.

Не много снимки и поради 1 май - тематично изпълнени в червено. Наместо градски транспорт по улиците се движат червени тълпи. Малките местни партийни организации се трупат по спирките преди да се влеят в кърваво червената циркулация. Всяка групичка се предвождаше от човек с лозунги в мегафон. Следва рехава тумба работници в гащеризони. Зад тях -  хора с плакати и байраци. Около тълпите обикалят самостоятелни атоми, които на висок глас подктрепят протеста и се сърдят на капитализма.

Всички стачкуват. Освен кръчмите и чернокожите продавачи на чанти и очила. Тези хора са изумителни. Стоката им е доста обемна, за разлика от тази на колегите им в Рим, чиито дребни, дребни джунджурии се побират в една чанта. Тук търговците успяват да разпънат и съберат цялата си стока върху мръсните чаршафи в които е увита по безброй пъти на ден без видима нервност. В рамките на около час, докато пиех меко ципуро (доста по-меко от това което можеш да си поръчаш в северна Гърция) видях следната сцена да се повтаря около 10 пъти - Човек оглежда ъгъла до масата ми. Навежда се и оставя вързоп на земята. Опъва педантично четирите му края и започва внимателно да подрежда стоката си. Вади уред за чистене на паяжини стил "опашката на покемон". Чисти прах. Идва полицай. Човека старателно събира четирите края на чаршафа и безмълвно го мята на рамо. Идва друг човек. Оставя своя вързоп внимателно на земята

Настроението е весело, като през почивните дни. Децата носят балони. Хора си правят пикници по хълма на който е кацнал стачкуващия Акропол.

На час и половина с катамаран е остров Спецес. За няколко щастливи мига си представям че Атина и цялата цивилизация не са се случили и живеем в рая или в Спецес. Все едно.

  

От края пролетта задържам тази галерия от Рим. Чесно казано не бях много доволен от първата си среща с града и мислех че враждебността ми се е пренесла и върху снимките. Наскоро ги разгледах пак и се учудих да открия, колко повече цветове и слънце е видял обективът ми в сравнение с уморения ми поглед. Една учудващо свежа разходка, на която уверено каня и Вас (клик в/у снимката).

Рим не може да не те изпълни с очаквания, за съжаление, ако нямаш вътрешен човек, ти остава само един избор - да драскаш с нокти по огромната туристическа повърхност на града.

По отношение на цялостния му облик, това което най-много ме впечатли бяха пиниите (на снимката горе). Колкото и да е глупаво на фона на Колизеума и т.н. Просто Респиги нахлува в главата ти от гледката. Мусолини ги е засадил, за да върне вида на града от времето на Римската империя.

Друга диря на Mусолини е кварталът EUR построен за Експо "44, което така и не се е състояло. Има малко нощни, четвъртити снимки от този архитектурен стил, тъй познат ни както от соца така и от фашизма.

Мразя да съм подготвен за нещата, които виждам, но пък пълното ми безхаберие ми спести влизането в Пантеона. Малко нощни снимки. Много амбулантни търговци, продаващи фосфоресциращи боклуци и свистящи като цикади топчета за подхвърляне във въздуха. На служебно събитие съм и мога да снимам само нощем. Затова пък ме чака ден и половина от уикенда, посветен само на снимане.

Уцелих първата седмица в която влизането във Форума беше платено. Мястото си струва. Кара кръвта ти да тече бавно и величествено.

Ужасяващо слънце на свети Петър.  Твърде голям обект за  широкия край на зуума ми. Лоши снимки. От  отчаяние се загубвам и щракам из нефотогенични квартали, докато ми стане студено  и такситата свършат. Група монахини ме ориентират към рейс за центъра.

Спохожда ме ужаса на всеки фотограф. Най-хубавото за снимане слънце вече се отдръпва от Колизеума. Тичам като за световно. Дишам тежко и бутам хора. Успявам.

На следващия ден тръгвам с карта. Снимам няколко от обозначените, като забележителности църкви. Снимам и гробището на Капуцините. Доста зловещ кич. Сценки анимирани единствено от скелети и украсени с кокали. Телата са на монаси, пренесени нарочно за целите на изкуството от друго гробище пред погледа на целия град.

Този път се загубвам във Вила Боргезе, където ме намира дъжда. Хващам си самолета мокър.

Това успях да изстискам като разказ от снимките. Докато бях в Рим имах много идеи за този пост, но уви останаха заключени в града. Все пак снимките са хубави и имат тук таме поръски от ненаписани мисли.

За галерията може да натиснете горната снимка.

Второ малко градче пълно с преживявания. То се оказа извън ЕС. Голям проблем, защото от много европейщина си бях забравил паспорта и гордо пътувах само с лична карта. Понятието "паспортно визов режим" обаче включва момент на биене на печати. Върху личната карта не ставаше, а върху челото не исках. За щастие освен възможно пращането на паспорти с DHL се оказа и законно, такаче още в Белгия след малко суетене този проблем беше решен. За втория проблем човек разбира пост фактум, когато се върне в София и му спрат телефона. Тъй като не са в ЕС Хърватските мобилни оператори в престъпен заговор с нашите взимат по нещо като 5 евро на минута, за което не те предупреждават с мил СМС. Току виж се усетиш и провалиш схемата. Колкото и да ръмжим срещу Брюксел, има и известна радост в някои директиви. 
Oбратно в Сплит. Разкошно градче на ръба на морето пълно с готини хора. От много залисия съм снимал малко при една сутрешна разходка по плажа, която не успя да се превърне в първия крос от новия ми здравословен начин на живот и от един следобед в Сплит, който прекарах в браунови спирали из историческия център и околносите му, очаровайки се отново и отново от редуващите се клаустрофобично тесни улички и огрени от слънцето площадни кафета и кръчми. Много млади влюбени, много положителна млада енергия. Хърватите тъкмо бяха били на мач от европейското и се съвземаха след нощ на клаксони и скачане в морето с шахматните им червено-бели знамена. 
Хапнах в едно крайбрежно ресторантче. Тук имат класически метод на приготвяне на храна в съд който зариват с живи въглени. Другите съставки са картофи лук и месо. Разбира се с пресен октопод е най-вкусна, а ако добавиш и бутилка Иван Долац барик, хапването се превръща в голяма далматинска радост. 
Имах вяла уговорка с две хубави момичета, които предишния ден ме бяха спасили залепяйки строшените ми очила в една малка оптика. Не само това, но и ми подариха лещи и разтвори в склучай, че лепилото не държи. Аз им събрах телефоните с надеждата, че ще си прекарам приятно следобеда преди самолета за София. Те обаче бяха заети, а аз малко тъжен. 
Реших да се разведря с разходка до хотела. С такси беше към 20 минути, но пък то въртеше някъде из сушата, а по море е права линия и едва ли беше повече от два-три часа. Пооплетох се на пристанището. След доста ходене покрай един висок зид се оказа, че от другата му страна има пак море. От средата на залива поне направих хубави снимки. 
На връщане попаднах на една огромна бъчва, пълна с винарки, вино и огромна жена която го продава. Павилионче на входа на Далмациа вино за търговия на цена на производител. Жената ме погледна недоволно като заговорих на английски. Минах на мнооого бавен български и разговора потече. Търсех квалитетно вино, но не си носех бутилка (?) тя накрая извади прашно плашещо скъпо мерло от Фарос (всъщност около 10-тина лева) и ми я подаде с благоговение. Виното не ставаше, но пък имаше история. 
Впуснах се с бърза крачка по крайбрежната улица. Бях загубил около час и небето вече притъмняваше. Покрай мен се редуваха малки градинки, яхтени пристанища с окъснели майстори, заведения с шумни компании, увеселителни детски кътове, продавачи на пуканки и захарен памук, спокойно кейчета с майки с колички. Далечни плажни компании с чалга бластери, уединени заливчета с влюбени двойки, наежени наркомански групички, море, гнили водорасли, скали, неравни каменисти пътеки. Всъщност в един момент пътеките тотално изчезнаха и останаха само скалите и морето. Не можех да се върна, защото бях подминал последната населена с хора география преди около час и половина. Не можех да изпълзя навътре в сушата, защото от плажа нагоре започваше стръмен сипей неприятно прогизнал от седмица дъждове. На места скалите бяха необходими и трябваше да вклизам в морето с бутилка вино и фотоапарат на главата си. Провирах се през всякакви налудничави места, които на дневна светлина сигурно изглеждаха или невъзможни или смешно лесни. Липсата на луна правеше всичко еднообразно плашещо. След около 3 часа видях в далечината фар. Оказа се на още половин час. Изпълзях в някакво село с огъващи се от умора и напрежение крака. В местната кръчма ме нахраниха и напоиха хубаво и само след минути умората ми доби благороден привкус. Хората тук са наистина мили. Келнера ме закара до хотела, защото и без това затвориха след мен. Изкъпах се, дремнах и след няколко часа се натоварих на самолета за София.

Малко снимки снимани с малкия ми апарат в малък град. Все по-голямо удоволствие намирам в малките неща. Това което ме мъчи в София - трафик и начумерени лица мога да го намеря вече във всеки голям град. Все по трудно обаче погледа и обектива ми намират покой в тези градове. Гент е едно невероятно бижу. Тръгнах с голямо нежелание, като очаквах да видя просто един умален и понапудрен вариант на Брюксел - нещо, което дори доброто ми възпитание не би позволило да харесам. Изненадата ми беше голяма. Тук има впечатляващи сгради, както и достатъчно пространство, за да можеш да им се насладиш. Цветя, река, млади ведри хора и пенсионерски двойки в туристическо настроение. Въпреки че минахме през информационния център за карта, тя не ни потрябва защото центъра е обходим и най-вече обснимаем в рамките на един мързелив следобед. Все по слаб интерес проявявам към имената, историята и функциите на различните сгради. Достатъчна е радостта че са там, при това с напредването на деня стават и приятно осветени за снимки. Единствено изключение прави замъкът на Болдуин, в който се заговаряме с разпоредителката. Питаме я за табелката на която били описани лобните им места. Според Емо с който обикаляме градчето, в списъка липсвало само едно място - България. Табелката обаче била свалена преди година. Освен това, поправя ни възрастната дама от замъка, те не са били крале. Имало е един крал Болдуин, но това било много по-късно. Той нямал нищо общо с рицарите и умрял в португалски морски курорт. А в замъка традиционно никой не живеел. Ползвали го за укрепление. Живеели в града защото в него било много студено от камъните.

В Белгия сме и решавам да пия една местна бира.  Draak Gulden. Всъщност две. Главата ми се замая приятно. Местната бира е 10,5 градуса.

Като за първи по-голям проект с джобен апарат снимките се получиха прилично. Слънцето и цветовете са си по местата. Още ми е притeснено да снимам хора по улиците, а затова си купих малък, небиещ на очи апарат. По-натам.

Много по-трудно е да говориш за нещата, които просто са ти харесали, отколкото за това което ти е харесало или не ти е харесало в нещата. Концерта на DEVISION беше от първия вид. Просто се размазах, без дори на втори прочит да си сомням защо. Мястото беше супер, имаше не повече от 150-200 души, повечето тях знаеха всички песни наизуст, другата част фъфлехме на висок глас всеотдайни песноподобия. 

Черни дрехи, синт-ритъм и кадифени вокали. Островче от 90-те забодено в не толкова лошият (засега) нов век.

Докато настървено чакам да дойде Патън, а после и Ministry, ще претакам спомени от минали концерти. Не че този сезон бях особено активен, но все пак:

Ян Гарбарек - Олеле, олеле, защо ли не бях един интелектуалец за да ги разбера тези интелектуалци. Явор от Меломан се появи по телевизора малко преди концерта и разказа как музиката, понеже бил първи концерт в страната, щяла да е съобразена с публиката. Бях гледал няколко рипнати от различни телевизии концерта на Гарбарек от края на миналата/началото на тази година и бяха наистина супер. Този щеше да е различен. И беше. В началото започна студено и с много контрол. Ману Каше беше супер включване, като вкара доста агресия без нещата да загубят фокус. После започнаха да се леят едни топли неща от клавира, топли като шкембе през лятото. Почти да се разтанцуваш. И продължи така. Всъщност обичам да ходя предубеден на концерти. Така мога да се изненадам приятно. Но на тази музика се радваше само телефона ми. Той има подобни мелодии.

Кайли - тук ме заведоха на сила. Всъщност беше супер. Хубаво време, добронамерена шарена тълпа. Човек не трябва да подценява feel-good фактора. Освен това за първи път виждах звезда, на която да й отива звездното вживяване. Не знам дали е от ниските ми критерии и незапознатостта ми с поп сцената или от ефервесцентния сексапил който се лееше от тази толко подобна на Никол Кидмън (когато замижиш под определен ъгъл) дама.

Опитах се да отида и на Акардо. Исках да гледам как дирижира Респиги, Паганини щях да преживея. На касата ме посъветваха да не си купувам билет защото бил болен. Търсели му заместник. С друг репертоар. Напуши ме смях и посочих плаката зад гърба на касиерката - "Защо не вземете Найджъл, да ви изсвири годишните времена?" - не съм сигурен че ме разбра. Всъщност харесвам годишните времена. В изпълнение на Акардо. А идеята да заменят може би най-великия жив цигулар с някого, когото и да било, е доста екзотична.

От много време храня с постове от идиотски фото форуми една мечта - малък фотоапарат, който да прави хубави снимки. Идеята е толкова хубава, че напряга въображението на много любители фотографи, като мен и естествено, често и заедно изпадаме в трепет, когато от света на технологиите се чуе подобна новина. Започваме да я пълним с очаквания и фантазии за нисък хроматичен шум, висока динамика, светкавична скорост и т.н. до първите разрушителни рецензии на поредният неуспешен фотоапарат чудо, който след това в хор и без да сме виждали се състезаваме да сринем за отмъщение, че  е сринал нашите мечти за съвършенство с джобен размер.

- Рекламна пауза -
Все пак накрая се престраших и си поръчах през един забавен сайт japanka.com GRII на Ricoh, който теоретично поне би трябвало да е най-добрият фотоапарат с малка матрица ever. Първото нещо, което наистина ме изненада е че дойде, при това за по-малко от седмица. Като изключим стреса от това че всичко му беше на японски - от контактите до менютата - добра работа за сайт, специализиран в търговия с пеещи бидета. Цената също беше ок - като в Америка, само че в лева. 1 на 0 за japanka.com. 
 - Край на рекламната пауза -

Второто нещо, което човек открива е че матрицата му е наистина малка и глупава. Трудно може да бъде сравнен и с най-смотания огледално рефлексен апарат - много, ама много зъл шум, бели небета в следствие на смешна динамика, и т.н. добре документирани на други места разочарования.

Оставих го настрана за няколко седмици. После взех черното му красиво корпусче отново в ръце и получих рязко желание да се отнеса сериозно към него. Първо фиксирах настройките му на RAW, за да получа малко повече динамика. Това за съжаление струва пари - на 16 ГБ карта, така се събират едва около 1000 снимки. Разбира се картата трябва и да е бърза, защото иначе времето от снимка до снимка стига за изпущване на много кафета. След това разгледах чудния свят на интернет форумите за препоръки за подходящ конвертиращ софт. Препоръките бяха повече от екзотични, затова и се върнах към очевидния избор - тъй като машинката потдържа универсалния RAW формат на Adobe DNG, реших да инвестирам времето си в Photoshop Light Room. LR винаги ме е обърквал като интерфейс, най-малкото защото досега не съм чуствал сериозна нужда от RAW конвертиране и съм го гледал просто като технически изкушен, алчен за технологии потребител, отколкото като полезно средство за работа.
Свалих си видеокурс за LR на Lynda.com. Американските обучителни материали, били текстове, аудио или видео трейнинги, почти винаги се отличават с една смесица от граничеща с липса на вкус простота и полезност. Всъщност трудно мога да си представя по-подходящ подход към конкретната тема.

Загубих цяла събота в във взиране в екрана на компютъра. В неделя излезнах да пазарувам на кооперативния с апарат в джоба. Върнах се с желание да извадя от тях нещо. Пак разочарование. Щрак-щрак с бутоните - нищо съществено - тъпи сюжети, лошо качество. От скука пробвах нещата в чернобяло. По някаква причина почти всички галерии снимани с GRDII, които бях виждал из нета бяха чернобели. Очевидно за да скрият недостатъците му, си мислех. Играейки си с настройките на LR-а започнах да зацепвам, че всъщност тези снимки определено показват някой достойнства. Без да имам смелостта да заявя че шума, който апарата произвежда е "точно като от филм с високо ISO" спокойно мога да кажа че ми харесва. Мощта на LR за конверсия на чернобели снимки също е несравнима с всичко което някога съм ползвал като плъгини за Photoshop било на The Imaging Factory или от Nik Color Efex. Голяма радост.

Не че тези снимки са кой-знае какво. Това са първи снимки с апарат, който още не познавам пипани по начин, който ми е нов. Не знам и кога ще загубя интерес, но усещането да седиш на ръба на нова територия, винаги е приятно.

 От началото на годината не съм пускал никакви коментари на нови албуми. Просто исках нещо да ме грабне и едва след това да го напиша. Оставам си неграбнат засега въпреки че ми излезнаха мазоли на ушите от слушане на 2008-ми тави. 

Готик: Може би най-грубо добрият вкус погазиха Die Form с една боза, която след две години грижливо криене изляха в нещастните ми уши. Става въпрос за опита им да свирят Бах на сцена в някаква недоклатен нео-класически обков, който дори не ме кара да си спомням с носталгия ранните години на готика с театрални женски вокали и кадифяни дипли. В интерес на истината Sub Rosa на Mirabilis почти го постигна, но не дотам че да се напъна да да наппиша нещо хубаво. 

EBM: Новият :Wumpscut: е донякъде приятна изненада. Руди Рацингер явно е подписал анекс към договора си с дявола - пакет от още няколко хита и може би приятни албума преди вечния огън да погълне душата му. Все пак е тъжно, защото всичко се случва на добрата стара и уморена територия на олд скул EBM-a. Бих препоръчал на всеки да спре в интереса си към Руди до Evoke - албума в който вече беше посято семето на бъдещ пълен провал, но парадоксално и едно от най-хубавите неща които са правили. Разбира се струва си да споменем и 4-те CD-та Dwarf Carving, които събират промо версии на стари неща пускани като DJ Dwarf за подгряване на рилизи на :Wumpscut: през годините - мили кавъри на бетон диско химни. 

Нойз: Струва си да се спомене и новият Dive - Behind the Sun, който е мило комбиниран в лимитед рилиз от 3 диска със стари неща и концерти. Донякъде е криво че разликата с новия материал, макар и пуснат след 18 години не е очевидна до степен да оправдае разходката във времето.

Нео-фолк или Beweine dein maedel: Това е компилация от три CD-R-a, която наистина впечатлява. Посветена е на всички умрели през войните жени. Нещата седят доста по-вдясно от добрия вкус, но ако се абстрахираме от този неприятен факт, тъжно валиден за цялата нео-фолк сцена, албума доказва жизнеността й по безспорен начин. Стилистичния диапазон е огромен - нео-фолк, индъстриал, нойз, маршъл, и т.н., но и най-малкото общо кратно е там при това не само в идеологическо, но и в музикално отношение. Нещата са мощни, мрачни и пълни с енергия. Не от хубавата енергия, но ако този факт ме притесняваше сигурно щях да съм активен само в меренге форумите.

Малко спъване в тенис топка и цял сезон без ски. Все пак, поне успях да закрия миналия уикенд в в тази част на Алпите. Обикновено това не е първата дестинация, която може да ти хрумне докато гледаш картата на снежна Европа. Далече е от горе-долу всички големи летища и не е кой знае колко впечатляваща като км писти и височина. От друга страна крие приятно количество очарования, които се изкушавам да разкажа.

Пристигнах в малкото австрийско селце Вегедег в подножието на Насфелд в четвъртък. След четири часа и половина спортно возене в раздрънкан микробус почти нямах сили да се усмихна на хубавото русо момиче, което носеше напитките. Францишка. Компанията, с която бях, скоро започна да се шегува с тениската й на която между два еленски рога пишеше "Назад към природата". Мъжка компания. Тя не им остана длъжна и ги посипа със закачки на немски, които ги накараха да реват от смях. Скоро се подпря до масата и започна да редува бирите с бурни избухвания на здрав планински смях и хубави бели зъби.

Така е в Каринтия, каза гордо един приятел, роден в близко градче. Оказа се, че това е част от местните нрави. Навсякъде където сядахме, особено, когато нямаше други клиенти в заведението, сервитьорите присядаха на масата и се впускаха в оживени разговори.

На следващия ден отидохме да караме ски в Италия - в Тревизио или както го наричат австрийците Травис. Всъщност силно казано Италия. Телефона ми непрекъснато сменя оператори - Италиански, Словенски, Австрийски. Повечето потдържат някакъв странен LBS, и телефона започва да ми дава различни версии за местонахождение. Усещането е  че съм просто в Европа, в планината. Странно чувство.

Беше паднал доста сняг, но от топлото време беше водно. Всъщност пистата е дълга и приятна, но писва за един ден. Към три казахме довиждане на Италия и поехме към Словения. В Планица се провеждаха световните финали по ски скачане. 

Здравей, Словения! 
Пак и пак здравей ... 

Цялата планина се оказа пълна с живописни проходи между двете страни. Повечето грешни.

Най-накрая стигаме до голямото събитие. За първи път съм на зимно спортно мероприятие и съм напълно хипнотизиран. 15-20 хиляди свирят на рогове, крещат от радост, блъскат барабани. Не знам за кой състезател да викам. Накрая се предавам на възторга на тълпата и рева с пълно гърло за всички.

Почивка. Местни балерини компенсират липсата на синхрон с много ентусиазъм. Тълпата около мен (предимно пияни норвежци) е във фурор.

Най-после разбирам защо тези сурови скандинавски алкохолици пият Бейлис. Така просто някой смешки стават по-лепкави.

Откривам палатките в които хранят срещу дупка върху пропуска. Наденички. Бира. Кисело зеле с препържена сланина. Настъргана топла ряпа с препържена сланина. Вия от глад, защото постя. Обикновено се спасявам с гарнитурата. Този път набивам хляб и преглъщам с минерална вода безплатно доставена от голям спонсор.

Гледам състезателите, които влачат нагоре-надолу огромните си ски. Не изглеждат като звезди, а като някакъв вид тежкоработници. Вой на уредбата за награждаването.

Разбира се не ги познавам. Наградите им бяха чекове в Швейцарски франкове. "По данъчни причини." - оказва се. 

Вечерята е кървавици, парчета сланина, наденица, буци месо и всичко това върху зеле, приготвено със свинска мас. В огромни метални паници - по няколко на маса. Ароматната пара ми образува халюцинации. "Словенише Фитнес Меню" - дори не се сещам как да участвам в този хумор.

На следващия ден се качваме на Насфелд. Всъщност със 110-те си километра писти курортът е супер. Не успяхме да ги пребродим за един ден. Предполагам че за по-дълга почивка може да отеснее, но за няколко дена е повече от достатъчен. Гоним се с една мъгла, като благодарение на разнообразния релеф, почти успяваме да се скрием в гънките на планината. От разтопения сняг обаче бягането е по трудно.

Прехвърляме се да обядваме в Италия. Все пак тук освен месо има и зеленчуци, и като по чудо не са поляти със сметанови сосове. По пистата гордо плющят австрийски и италиански знамена, които оказват може би единствено на непокорните телефонните вълни къде им е мястото. Пак онова приятно чувство за Европа. 

Вечерта се оказва объркана. Наели сме електрически шейни с които да се качим до една хижа в гората, но няма достатъчно сняг. Един Рактрак ни пълни в несръчно скован кош и сред рев и блясък на изгарящи фарове потегляме нагоре. Всичко се клати на импровизирания балкон на носа на червената машина. Хората се кикотят. Свежият мокър въздух създава илюзия за отдалеченост от собственото ми тяло сгърчено между 15 други.

В хижата свежестта постоянно, но сигурно се превърна в сковаващ студ. Тропот на огромни чераци и лъжици с дупки в тави с размер, който не съм виждал от ученическите лагери. Мъж с коса на опашка - готви, сервира, казва остроумия. Пак огромни плата с вурстове върху зеле. Започвам да се чудя откъде тези хора си набавят витамини. Може би вятъра ги носи от Италия.

Накрая човека с косата се появява с нещо обло увито в кърпа. Само за мъжете, казва. Изпод кърпата щръква розовото зърно на чаша-гърда пълна с местна шльокавица с висок градус. Старателно забърсва зърното след всеки пил. Хората леко утихнаха, но традицията на хижата била такава. "Сега само за дамите!" Изпод кърпата стърчи кафяв фалос. Над нея - керамична тиролска шапка.

Рактракаджията вече сънува пети сън и тръгваме пеша надолу по пистата. Хората падат и е много смешно. Говорим за вълци и черепно-костни травми.

На следващия ден решаваме че времето е лошо, казваме довиждане на гостилницата и отиваме в Травис на шопинг. Стара австрийска традиция. Преди цените били ниски заради ЕС. Сега са същите, но хубавия спомен е останал. Италианските ХС магазини ми действат първосигнално. Искам да влеза във всяко бурканче пълно с каперси или малки манатарки. Да погаля всяка угоена круша накисната в шнапс. Да се гоня с дребните трюфели във всяка ексцентрично оформена бутилка зехтин. 

Купувам си пакетче кантучини. Лоши хора са залепили етикет на който еднозначно и на английски пише че съдържат яйца и мляко. Виенските ми приятели влизат и излизат от магазин в магазин. Говорят на италиански и се вълнуват като деца от хубавите си, вкусни покупки. 

Остава само една задача - да се пие апейрол. Адски модно и скъпо. Във Виена. Всички го пиели. Правело се от нещо, което расте в градината на бабата на Клаудия и му се яде стеблото и е горчиво и сладко. Моята баба нямаше такова в градината, така че не мога да включа какво е по никакъв начин. Напитката прилича на Кампари, има и подобен вкус. Пие се с Просеко, газирана вода, резен портокал и шепа лед. Става розово и разхладително.

Отправяме се към Виена тъжно. Небето вали. По пътя спираме в най-гордата пивоварна на Каринтия. Преди Hirten сервирали само там и на едно две безмозъчно скъпи места във Виена. Сега я има на повече места, но е най-вкусна тук. Заведението е средна ръка, но всичко изглежда вкусно, просторно и чисто. Място за семейно наяждане с месо. Поръчвам си салата, решен, че ще се върна пак тук за да опитам и месото на Каринтия, веднъж очарован от гарнитурата.

В неделя следобед се опитах да пусна пред една образована + приятна публика последния филм на Антъни Хопкинс Slipstream в който той играе и режисьор. След половин час болезнена творческа импотентност и насилие над горе долу всеки вид публика, който мога да си представя, включително и конкретната, трябваше да го сменя с приказака за награда. Beowulf изглеждаше логичният избор - нов, анимационен и касов.

В началото пръста ми неволно посягаше към любимия Stop. Толкова кръв на минута не бях гледал от много време, а съм твърдо убеден, че насилието не трябва да е толкова изобилно във касовото кино, където само спасява посредствени заглавия, хранейки нисши страсти. Все пак след голямото клане за здравей историята започна да се развива, при това изненадващо стегнато, свежо и некасово.

Не съм чел епоса, но намерих на много места каталози на разочароващите различия които филма предлага в сравнение с оригиналния текст. Хубавото в случая е че всяка от тези разлики го прави по проблемен и модерен в добрия смисъл на думата. Обикновенно адаптациите на митологически материал се концентрират върху изчистването на противоречията наслоени в тези текстове в следствие на дълговековното им съществуване като устна традиция. При това изчистване по една маркетингова логика обикновено биват предпочетени интерпретации на образите близки до съвременните клишета, за сметка на древните. Веднъж линеаризирана структурата на епоса, обикновено, бива изкривявана в педагогическа посока с цел препотвърждаване "античните ценности". Обикновенно посредствените духове, които са се заели със задачата да предадат ценностите на "древните епохи" пресъздават на екран високо идеологизираните ценности на едно идеализирано детство. 

В Beowulf е избран обратният подход. В разказа дори са добавени проблемни елементи, които изострят усещането за суровост, както на материала, така и на епохата за която разказва. При това далеч не извън логиката на митологичния разказ въобще. Beowulf преувеличава себе си в хвалби и смели жестове към света на хората и демоните, подава се на съблазанта на Анджелина Джоли, или там както се казваше чудовището, предизвиквайки нормата на Аполон - познавай границите си. Поема върху себе си семейната трагедия на Антъни Хопкинс в стила на  Агамемнон (да, макар и да избягахме от филма на Хопкинс от него не можахме :) И съответно си плаща. 

Не мисля, че тези нови елементи сриват имиджа му на велик герой, както твърдят запознати. Тъкмо напротив, мита оживява още веднъж поел в себе си нови гледни точки, точно както всеки велик епос се е развивал и оставал актуален благодарение на всеки следващ разказ.

Това което наистина ме озадачава е все пак позиционирането на филма. Той трудно ще излезе извън шумната тълпа геймъри, които се съсезават в нета да пишат колко революционно 3D бил и какви дъхоспиращи екшън сцени предлагал, въпреки че някой текстури били претупани и очите на героите не били достатъчно изразителни (факт). Многото кръв и най-вече суровостта му не го класира за семейно забавление. Според мен ако филма беше реализиран като традиционен, щеше да има шанса да попадне на повече хора, които да го оценят по достойнство.

Това заглавие предизвика доста еднозначни овации с появата си. Въпреки това ще е тъжно, ако наистина го приемем за Ренесанс в Британското кино. Просто ме плаши идеята, какво точно просвещение ще последва. 

Както винаги се оказах щастливо неподготвен за филма. Издирих го предимно заради добри рецензии, без дори да си дам сметка че е за една от най-любимите ми групи - Joy Division. Името се споменаваше между другото, но дори не ми хрумна че толкова скоро след  24 Hours Party People,  някой ще се върне към тази малко или много екзотична за майнстрийма тема. Joy Division е една от групите които наистина харесвам на ниво ДНК. Родителите ми никога не са слушали музиката на 80-те. За мен тя също беше откритие при това от 90-те, след като цяло едно детство редувах траш с дет. Не мога да си обясня защо така еднозначно и генерационно реагирам на музика при положение че със сигурност не съм от това поколение. Все пак факт. А тя, във всичкото си разнообразие започва в края на 70-те с Joy Division.

Обратно на филма. За да напишат толкова хора хубави неща за него, очевидно таква има. На първо място това е невероятното усещане за автентичност. Изпълненията на сцена изглеждат почти документални. Визията е също ужасяващо реалистична и богата. За това допринася и удачният кастинг. Предполагам, че обяснението се крие във факта, че режисьора на филма, Антон Корбийм,  е познавал добре групата, дори е снимал техни клипове. На няколко места ме подразни единствено очевидността на около очната линия на Ян Къртис, която трябваше да засили драматизмът на и без това черно-белият филм. Все пак малък проблем. Оттук надолу само големите.

Филмът е направен по автобиографичната книга на Деби Къртис, недостатъчно обичаната жена на Ян Къртис и историята съответно е малка и битова. Ян се разкъсва между нея, щипките й за пране и пеньоара й и свободомислещата и екзотична белгийка Аник. Като морално същество, кърви прекрасна музика в процеса и накрая се самоубива. Деби е тотална жертва. За щастие Корбийм се отнася с достатъчно уважение към Ян и Аник и те също са нещо като жертви на черно бялата реалност на периода, така че филма е всъщност мнооого тъжен. Позволявам си да го разкажа, защото историята е позната и биографична и едва ли развалям нечии съспенс. Всъщност точно същата година (2007) излезе и Walk the Line  в която друг музикант по подобен начин се унищожаваше между две жени. Нещата там се развиха по-щастливо и Джони Кеш доживя дълбока старост отнемайки на не по-малко безмисления филм последния шанс за драматичен финал.

Филмът всъщност е точно безмислен. От всички възможни гледни точки към едно от най-големите съвременни музикални явления той избира тази на Деби. Без да подценявам личната й трагедия, тя не е по-никакъв начин интересна - както с оригиналност, така и по-специална дълбочина. Една мини гръцка драма в която героя допуска фаталната грешка да пожелае неподходяща жена. Увлича в грешката си и Деби, която не успява да разчете добре неговите демони и като една добра жена продължава безмислено да се бори да задържи мъж, който не разбира и не може да разбере до самият му тъжен край. Глупаво трагично и напълно възможно, дори извън контекста на дарк уейв сцената.

За разлика от Control, 24 Hours Party People фокусира върху перспективата на Тони Уилсън, ексцентричният продуцент на Joy Division и на New Order, продължението на Joy Division след смъртта на Ян Къртис. Тази гледна точка на музикалният журналист от BBC втурнал се в пулсиращия живот на Манчестърската музикална сцена е много по-благодатна. Тук смъртта на Къртис присъства като един от митовете на епохата, една от горчивите страни на това лудо и пълно с творчество време, което увлича и сетивата на зрителя, дори и неподготвен за шеметния сблъсък със стотици имена на хора, групи, лейбъли, заведения...  

Не искам да отправям общ упрек към филмите, които демитологизират някоя известна личност и ни запознават с нейните битови драми. Примера ми е напълно конкретни - в случая с Control, това е лошо решение, или поне лошо изпълнено.