За галерията може да натиснете горната снимка.

Второ малко градче пълно с преживявания. То се оказа извън ЕС. Голям проблем, защото от много европейщина си бях забравил паспорта и гордо пътувах само с лична карта. Понятието "паспортно визов режим" обаче включва момент на биене на печати. Върху личната карта не ставаше, а върху челото не исках. За щастие освен възможно пращането на паспорти с DHL се оказа и законно, такаче още в Белгия след малко суетене този проблем беше решен. За втория проблем човек разбира пост фактум, когато се върне в София и му спрат телефона. Тъй като не са в ЕС Хърватските мобилни оператори в престъпен заговор с нашите взимат по нещо като 5 евро на минута, за което не те предупреждават с мил СМС. Току виж се усетиш и провалиш схемата. Колкото и да ръмжим срещу Брюксел, има и известна радост в някои директиви. 
Oбратно в Сплит. Разкошно градче на ръба на морето пълно с готини хора. От много залисия съм снимал малко при една сутрешна разходка по плажа, която не успя да се превърне в първия крос от новия ми здравословен начин на живот и от един следобед в Сплит, който прекарах в браунови спирали из историческия център и околносите му, очаровайки се отново и отново от редуващите се клаустрофобично тесни улички и огрени от слънцето площадни кафета и кръчми. Много млади влюбени, много положителна млада енергия. Хърватите тъкмо бяха били на мач от европейското и се съвземаха след нощ на клаксони и скачане в морето с шахматните им червено-бели знамена. 
Хапнах в едно крайбрежно ресторантче. Тук имат класически метод на приготвяне на храна в съд който зариват с живи въглени. Другите съставки са картофи лук и месо. Разбира се с пресен октопод е най-вкусна, а ако добавиш и бутилка Иван Долац барик, хапването се превръща в голяма далматинска радост. 
Имах вяла уговорка с две хубави момичета, които предишния ден ме бяха спасили залепяйки строшените ми очила в една малка оптика. Не само това, но и ми подариха лещи и разтвори в склучай, че лепилото не държи. Аз им събрах телефоните с надеждата, че ще си прекарам приятно следобеда преди самолета за София. Те обаче бяха заети, а аз малко тъжен. 
Реших да се разведря с разходка до хотела. С такси беше към 20 минути, но пък то въртеше някъде из сушата, а по море е права линия и едва ли беше повече от два-три часа. Пооплетох се на пристанището. След доста ходене покрай един висок зид се оказа, че от другата му страна има пак море. От средата на залива поне направих хубави снимки. 
На връщане попаднах на една огромна бъчва, пълна с винарки, вино и огромна жена която го продава. Павилионче на входа на Далмациа вино за търговия на цена на производител. Жената ме погледна недоволно като заговорих на английски. Минах на мнооого бавен български и разговора потече. Търсех квалитетно вино, но не си носех бутилка (?) тя накрая извади прашно плашещо скъпо мерло от Фарос (всъщност около 10-тина лева) и ми я подаде с благоговение. Виното не ставаше, но пък имаше история. 
Впуснах се с бърза крачка по крайбрежната улица. Бях загубил около час и небето вече притъмняваше. Покрай мен се редуваха малки градинки, яхтени пристанища с окъснели майстори, заведения с шумни компании, увеселителни детски кътове, продавачи на пуканки и захарен памук, спокойно кейчета с майки с колички. Далечни плажни компании с чалга бластери, уединени заливчета с влюбени двойки, наежени наркомански групички, море, гнили водорасли, скали, неравни каменисти пътеки. Всъщност в един момент пътеките тотално изчезнаха и останаха само скалите и морето. Не можех да се върна, защото бях подминал последната населена с хора география преди около час и половина. Не можех да изпълзя навътре в сушата, защото от плажа нагоре започваше стръмен сипей неприятно прогизнал от седмица дъждове. На места скалите бяха необходими и трябваше да вклизам в морето с бутилка вино и фотоапарат на главата си. Провирах се през всякакви налудничави места, които на дневна светлина сигурно изглеждаха или невъзможни или смешно лесни. Липсата на луна правеше всичко еднообразно плашещо. След около 3 часа видях в далечината фар. Оказа се на още половин час. Изпълзях в някакво село с огъващи се от умора и напрежение крака. В местната кръчма ме нахраниха и напоиха хубаво и само след минути умората ми доби благороден привкус. Хората тук са наистина мили. Келнера ме закара до хотела, защото и без това затвориха след мен. Изкъпах се, дремнах и след няколко часа се натоварих на самолета за София.