С голямо желание се хвърлих към това заглавие воден главно от високият рейтинг на imdb, факта че Шон Пен е режисьор и най-вече половингодишната си патологична фиксация по темата Аляска. 

В Аляска се влюбих след като веднъж блуждаейки из Google Earth и отегчавайки се от всякакви идеи за близки и далечни пътувания попаднах на разкошни снимки набодени с виртуални карфици по планинския релеф на щата. 

Всъщност филма в много малка степен се покри с очакванията ми. По нищо не приличаше на онези канадски ленти с умопомрачителна природа, топли междучовешки отношения и сурови като пейзажа драми между силни мъже и жени.

Целият филм представя спомените на един объркан младеж, постигнал целта си да се озове сам в дивата природа, по примера на великите духове, от детските книжки и напук на репресията на родители и общество.  Пътят му беше огрят от приключения и светлина. Всъщност муден и пълен с празноглави цитати и хипарски клишета.

Поради съботна апатия не го спрях. И така до надписите накрая. Изведнъж космите по врата ми настръхнаха. Филма всъщност е правен по истински случай. Възстановеното на екрана беше педантичен прочит на педантично водените записки на самонареклия се Супертрамп 23 годишен младеж. Цялата светлина, приключение и цитирана смелост в лицето на "лъжливото" общество бяха само неговият хартиен разказ. За мен филма започна в този момент. Върнах се към всяка сцена и режисьорско решение. Всъщност истината за случващото се на екрана се криеше в малки нюанси - напринмер в лицата на хората които се привързваха към Алекс. Болката им пред неговата себеунищожителна глупост и упорството с което отказва всяко земно щастие, преувеличавайки семейната си травма и любовта към високите цели. Разделянето на филма на глави, изглежда доста произволно, ако приемем тезата за огромната симпатия на режисьора към драмата на Алекс. Всъщност това разделяне задава структурата на една трагедия старателно държана невидима на всички други нива на кинематографичния разказ. 

Това е един от малкото филми, за които спокойно може да се каже, че само печелят от това че са правени по истински случаи. Усещането за настръхване за което споменах има в корена си един описан от Р. Барт феномен свързан с фотографията, а именно странността, че образа на снимката, която гледаш в момента,  някога се е случил, при това буквално. Документалната снимката на края на филма изостря болезнено това усещане.

Закачил съм за плаката рецензията на allmovie.  Странното е че нивото на харесване, което имаме с повечето от хората писали за Into the Wild е еднакво високо. А ако човек сравни двете рецензии би излезнало, че сме гледали различни филми.